| БЛОГ АРХИВ |
|---|
| «« |
май 2024 |
»» |
|
|
|
|
 ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ 20:39 |
|
|
ЧЕТИРИТЕ БЪЛГАРСКИ ЧУДЕСА/сага за древните българи/-3 |
Глава IV
Четвъртото възвисяване на българското име
4.1. Българите на Балканския полуостров
Още в най-стари времена, когато българите живеели в по¬лите на Кавказ, те често идвали с конете си край Дунава, защо¬то на неговия отсрещен бряг живеели техните побратими анти-те. Когато българите и антите започнали заедно да се борят сре¬щу своите врагове, тяхното общо царство - Старата Велика България - опряло чак до Дунавските брегове. Затова в най-ста¬рия български летопис - Именника - пише, че българите са . имали царство от другата страна на Дунава 515 години. Някои хора, които слабо разбират старите езици, казват, че изразът „от другата страна на Дунав" значи на изток от Дунав. Но другата страна на Дунав не е нищо друго освен отсрещният дунавски бряг, а на отсрещния бряг българите и антите наистина са се по¬явили твърде рано, още по времето когато българите били един от най-могъщите народи в Европа, за което беше разказано малко по-горе. Голяма била по онова време българската държа¬ва, защото на изток тя достигала до Кавказ и Волга, а на запад до дунавските брегове.
Понеже българите си спечелили слава на непобедим народ, дори горделивата Византийска империя, когато се видяла в смъртна опасност, се обърнала към тях да й помогнат и да я спасят. Това станало в 480 г. когато готите завладели всички зе¬ми от Дунав до Бяло море и нямало кой да ги прогони, защото те били мощен и многоброен народ. Повиканите от император Зенон българи веднага се явили отсам Дунава и заедно с визан¬тийците прогонили готите.
Тогава българите за първи път обходили по-нашироко зе¬мите между Дунав и Бяло море и можали да огледат земята, в която днес живеем. И тях - гордите и свободни воини твърде много учудила картината, която видели: навсякъде между Ду¬нав и Черно море живеели не елини, както в Цариград, а поро¬бени от Византия народи - траки, илири и сармати - които ни¬как не разбирали елински език. Някога тези народи имали свои царства и царе, но сега били подвластни на елините и техните алчни чиновници ограбвали с тежки данъци техния труд.
Гледали българите измъчените и бедни хора, които среща¬ли от Дунав до Бяло море, и разбрали, че Византия е голям лъскав затвор, който елините са изградили, за да грабят труда на другите народи.
И не след дълго те отново минали Дунава с войска - но то¬зи път дошли, не за да помагат на Византия, а за да прогонят византийската власт от най-западния край на Византия - Илирик. Четири големи армии изпратили срещу българите в 499 г. византийците, но всички те загинали и дори командирите, Инокентий, Никострат, Танк и Аквилин, паднали в боя. „Погина за¬винаги славата на Илирик!" - писали тогава византийските ле¬тописци. Никое местно племе не тръгнало да подкрепи визан¬тийските войски и затова българите лесно превземали град след град и крепост след крепост за ужас на изплашения ромейски император.
През 504 година българите дошли с още по-голяма войска и превзели всички западни земи от Видин до Белград, до Ниш и Охрид. Толкова големи били тогава българските победи, че за тях не могли да премълчат дори византийските летописци. Но най-добре са описани тези първи битки на българите с Визан¬тия в един стар български летопис, съставен по времето на цар Иван Александър - Манасиевата хроника:
„При император Анастасий започнаха българите да засел¬ват тази земя - казва тази книга - И преминаха първо при Бъдин, а после започнаха да заселват и Долната земя Охридска и цялата друга земя. А оттогава до времето, когато е написан то¬зи летопис има 870 години."
Император Анастасий е царувал от 491 до 517 г. А Иван-Александър, е царувал наистина 870 години след Анастасий -точно както са записали някогашните български летописци и това показва, че всичко, което те са писали, наистина е станало, а не е измислено от тях. А ако вземем за начало победата в 499 г., отбелязана от византийските летописи, и отброим от нея 870 години, ще попаднем също във времето на Иван-Александър -1369 г, което показва, че нашият летопис твърди същото, което са казали и самите византийци.
И понеже и византийците, и българите пишат, че по време¬то на Анастасий българската войска победоносно е минала през река Дунав, днес ние вече знаем кога българите за пръв път са дошли в тази земя. Това е станало още в 499 г, а след то¬ва и в 504 г, но тогава те се заселили не край Черно море, а там, където е днешна Македония - край град Охрид. За това съби¬тие съобщават и прадедите на днешните унгарци. Само че те мислели, че българите били повикани от самия Анастасий да минат Дунава, както преди това ги повикал Зенон: „Великият български предводител Реан, с помощта и по съвета на импера¬тор Анастасий и със съгласието на славяните, потеглил в 504 г. с войската си от изток на запад и завзел не само България, а и голяма част от Унгария заедно със Сирмиум на юг от Дунава." Но известно е, че точно по онова време Анастасий започнал да строи голяма стена между Черно и Мраморно море, за да пази Цариград от българите, а това показва, че той не само не е по¬викал българите, а вече сериозно се боял от тяхното идване. А славяните може би наистина са изразили съгласие да дойдат българите при Дунава, както пишат унгарските летописци. За¬щото точно тогава Византия твърде много притеснявала сла¬вянските племена отвъд Дунава и често воювала срещу тях.
Ако погледнем в най-стария български летопис, ще узнаем и как се е наричал оня велик владетел, който довел българите в Охридската земя. Това е бил българският кан Ирник, който се е родил според Именника 215 години преди идването на Аспарух - в 465 г. Арменците наричат този наш кан Еран, а унгарците -Реан, но нашият летопис показва, че неговото истинско име е Ирник, а не Еран или Реан.
След победата на Ирник имало още много славни българс¬ки походи към Дунава. През 538 г. тук дошли с войска двама български царе, Булгар и Дрогон, и в сраженията с тях били за¬ловени с ласо византийските командири Константиол, Годила и Акум. А през 557 г. дошъл от изток великият кан на кутригури-те Заберган и достигнал до самия Цариград за страх и ужас на император Юстиниан. Нищо не можало да спре този неверо¬ятен воин - нито Дългата стена, която се простирала от Черно до Мраморно море, нито най-добрият пълководец на Юстини¬ан - прочутият Велизарий. И като видял, че българите-кутригу-ри вече са пред стените на крепостта, Велизарий приложил хитрост: накарал византийските конници да вържат на опашки¬те на конете си дълги метли, та като излязат пред Цариград да се вдигне зад тях голям облак прах като че ли идва някаква ог¬ромна и страшна армия. Хванал се Заберган на тази хитрост и се оттеглил от Цариград. Но лъжата скоро се разбрала и на следващата 558 г. през Дунава минала нова голяма войска от българи и славяни.
Оттогава нататък не само българите, но и славяните започ¬нали все по-често да минават Дунава. Защото българските победи окуражили славяните и другите народи и им показали, че Византия не е така могъща, както изглежда.
За славяните старите летописци казват, че не били твърде опитни във военно отношение, „но били силни най-вече със своя брой". Това твърде скоро показали и самите славяни. През 582 г. те изпратили към Дунава стохилядна войска, и тя задълго се нас¬танила в полетата край Солун и Пловдив. „До ден днешен те жи¬веят и спокойно пребивават в земите на ромеите, без грижа и страх - пише Йоан Ефески - Те пленяват ромейските войски и ги унищожават, станали са богати, имат злато и сребро, конски хер-гелета и много оръжие и се научиха да воюват по-добре, отколко¬то ромеите... Те - които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха по-рано какво е оръжие освен две-три къси ко¬пия." Славяните също като българите освободили старите племе¬на, които заварили край Дунава, от тежките византийски данъци. Йоан Ефески пише, че те казвали на хората: „Излезте, сейте и жъ¬нете земята си! Ние ще намалим вашия данък наполовина." А старите народи - траки, илири и сармати, които те заварили тук, харесвали тези думи и не помагали на византийските войски.
Още в онези далечни времена българите и славяните се настанили трайно при по-старите народи - траки, илири и сар¬мати - и започнали заедно с тях да изграждат нова по-справед¬лива държава на Балканския полуостров. Но византийците не можели да се примирят с това и непрестанно връхлитали осво¬бодените от българите и славяните територии. През 597 г. бра¬тът на византийския император Петър нападнал българите, ко¬ито живеели край р. Янтра и антите в Добруджа, но българите го разбили, а антите се сражавали до последния човек и му при¬чинили големи загуби. След това византийският пълководец Приск нападнал с голям флот българите, които живеели в Сингиндунум - днешният Белград, защото Византия не искала да остави тази голяма крепост в български ръце.
Дълго време българите и славяните живели в постоянни битки и войни с византийците и нито византийците можели да победят, нито българите и другите народи - да заживеят мирно и спокойно. Трябвало най-после да се появи някой голям побе¬дител, който завинаги да изтласка византийците от земите край Дунав. И такъв победител наистина дошъл - това бил българс¬кият кан Аспарух - третият син на Кубрат.
Когато хазарите завладели голямото царство на Кубрат, Ас¬парух живеел в една висока кавказка планина, която византийците наричали Конската планина, а арменците - Дзиакан, което на техния език значи също Конска планина. В Кавказ — точно там, където е старата българска земя Балкария, и до днес се извисява тази прочута планина. Само че тя се казва вече Дзу-кан и Суган, защото сегашните народи, които живеят край нея, наричат конете ДЗУ или СУ.
Силна била войската на Аспарух, но трудно можел той да удържи своята планина. Защото столицата на българите, която се намирала в Кавказ - там където е днешният град Хумар, би¬ла превзета с бърз хазарски набег и големият син на Кубрат, Бат- Баян, се покорил на хазарския каган.
„Предайте се и вие - предлагали вероятно на Аспарух и не¬говите по-малки братя хазарите. Вашата столица е превзета. А ние не искаме от вас много - само да се наречете не българи, а хазари."
Но не познавали хазарите духа на онези някогашни бълга¬ри, чиито прадеди преминали през пустини и планини, но запа¬зили своята свобода.
И когато хазарите още веднъж пратили вестоносец при Ас¬парух, него вече го нямало в планината. Той се измъкнал по тайни пътеки със своята войска и я повел към Дунава по пътя, по който минали великите канове Ирник и Заберган. А арменс¬ките летописци, които единствени узнали как Аспарух се из¬мъкнал изпод хазарския ярем, писали: „И от Конската планина - Дзиакан - побягна синът на Хубрат. А между българите и Черно море живеят три народа - гаш, курт, а също и сваните." Земите, през които минавал Аспарух, били населени с два на¬рода - българи и анти, защото българите още около 550 г. жи¬веели не само край Кавказ, но и по северните брегове на Черно море - Днепър и Днестър, а антите по същото време живеели край Днестър и Дунав и воювали неведнъж с византийците. За¬това колкото повече приближавал до Дунава Аспарух, толкова по-голяма ставала неговата войска.
Хазарите пишат, че само българите от неговото бащино племе - оногундурите - били по-многобройни от пясъка в мо¬рето. А освен това с Аспарух вървели и други племена и родо¬ве - племето купй-булгар и антите от племето севери, които жи¬веели на изток край р. Северски Донец. Труден бил пътят, кой¬то избрал Аспарух в онази съдбоносна година. Зад неговия гръб връхлитали дивите хазарски племена, а срещу него стояла голямата Византийска империя, която точно тогава била победила мощните араби.
Затова Аспарух направил отначало също като брата си Котраг - укрепил се на един голям остров, който арменците нари¬чат Пюки, а също в съседните с него укрепления, които бълга¬рите наричали на своя език Онгьл. А арменските летописци от¬белязали: „Дунав се дели на шест ръкава и образува езеро и ос¬тров, наречен Пюки. На този остров живее Аспарух, синът на Кубрат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад.".
Голямо безпокойство обзело византийския двор при тази новина. Затова срещу Аспарух тръгнал не някой обикновен во¬еначалник, а самият византийски император, който събрал войска от всички азиатски и тракийски градове. Така в земите край Дунав станало най-голямото сражение на VII век - огром¬ната византийска войска срещу многобройните българи на Ас¬парух и съюзените с тях славяни. Но нямали българите свой ле¬тописец, и само византийците са писали за тази война. Затова ние и до днес не знаем какво точно е направил Аспарух и него¬вата най-велика битка остава тайна за нас.
Но колкото и малко да знаем за тази епохална битка, не¬съмнено е едно - Аспарух победил в пряко сражение самия ви¬зантийски император. И не само го победил, но преследвал не¬говата армия от Дунава чак до Варна - повече от 100 километ¬ра. Императорът, като видял, че ще загине неговата войска, съг¬ласил се да плаща на българите данък, а земята покрай Дунава и Черно море - да стане завинаги българска земя.
Така след два века епични борби с византийците, българи¬те ги прогонили от дунавските земи и създали тази страна, ко¬ято оттогава, та чак до днес се нарича България. „И по името на тези българи се нарекла България" - писали някога папските легати. Защото за тях било очевидно, че България носи името на българите, доведени от Аспарух. Трябва да се помни и още нещо - в арменската география бащиното племе на Аспарух -оногундурите - се нарича БЛГАР (БЪЛГАР), т. е. точно така, както се казва нашият народ. Явно е, че ако Аспарух беше на¬ричал народа си с някакво друго име - например булгар, както ни казват турците и татарите; или балгар, както ни казват сла¬вяните; ние нямаше днес да носим името българи, а щяхме да се наричаме булгари или балгари. Но някои хора, които явно не са чели текста, в който народът, воден от Аспарух, е наречен по арменски българ, се заблуждават, че името на древните българи е от тюркски произход, и мислят, че те наричали себе си булга-ри. Ако това беше вярно, името българи нямаше да бъде запис-вано от византийците още от У-У1 в. винаги с ударение на пър¬вата сричка, както го произнася нашият народ.
Годината, когато се случило най-великото събитие в наша¬та история - идването на Аспарух, се наричала по стария бъл¬гарски календар „верени", което значи „година на дракона", а по днешния календар тя е 680 година.
Трудно било на византийците да преглътнат великата бъл¬гарска победа. Затова техните летописци измислили един хитър разказ, за да поприкрият срама и безсилието ца своя император. „Когато войната с българите започнала - пишат те - императо¬рът внезапно получил болки в палеца на крака и спешно оти¬шъл на бани в Поморие, та затова българите успели да победят византийската войска и да я гонят от Дунава до Варна." Ако слуша човек този разказ, ще излезе, че Аспарух е победил съв¬сем случайно - само заради болния пръст на императора и ако не беше този болен пръст нямаше днес да има България на све¬та. Но тайната на победата не е била в болния византийски пръст, а в здравите български ръце, защото много пъти и преди това българите са побеждавали византийците и Аспарух е нане¬съл само последния решаващ удар.
Скъпернически са се отнесли враговете на Аспарух към неговата грандиозна победа - опитали са се всячески да я при-низят. Но негов вечен и велик портрет ще остане завинаги го¬лямата карта на Дунавска България, която оттогава се е появи¬ла на света.
Нищо не казват византийските летописци за това колко го¬ляма е била онази най-стара наша България, която създал Аспа¬рух. И все пак не са могли да скрият нейния образ, затова нека надникнем в техните летописи. В тях пише, че когато Аспарух прогонил войските на Константин Погонат, той помолил седем¬те славянски племена, които живеели между Дунава и Балкана, да се отдръпнат от своите предишни земи и да отидат на запад от тях и отвъд Дунава. В тези обширни опразнени земи се е настанил доведеният от него многоброен народ и това била първата част от новото царство - Мизия. Затова византийците векове наред след това наричали българите не само българи, но и мизи, по името на областта, която заел при идването си Аспа¬рух. През същата година, когато Аспарух се настанил в Мизия, неговият по-малък брат Кубер преминал с народа си от запад и се заселил при Солун, Битоля и Охрид. А българите, които во¬дел Кубер, били според византийците също твърде голям и до¬ри огромен народ. Част от същите българи се заселила и по на изток - в Родопите и западната част на Тракия, където има мно¬гобройни следи от тях и от славянското племе смоляни.
Така още по времето на Аспарух българите създали голяма държава на Балканския полуостров. В нея влизали трите тради¬ционни български области - Мизия, Тракия и Македония, а съ¬що крепостите Срем и Белград, където имало българи още от края на V век. Затова в Равенския летопис, съставен малко след създаването на България, пише, че „в Тракия, Мизия и Македо¬ния българи живеят, които са дошли от Голяма Скития."
Пратениците на папата дошли през 870 г. в Цариград на съ¬бор отбелязват, че когато българите дошли отсам Дунава, заели твърде обширни земи, в които влизала и Илирия, където е Бел¬град и Срем, а също Дардания, където са Скопие и Ниш, и до¬ри древния Епир, където днес е Албания.
Летописците на цар Иван-Александър, сочат в Манасиева-та хроника, че българите, които дошли по времето на импера¬тор Константин, били многобройни и дори безчислени и заели цялата земя отсам Дунав - чак до Драч в Албания.
В онези времена, българите владеели и още една голяма те¬ритория - земите отвъд Дунава и на изток - чак до река Днепър, защото, когато Аспарух дошъл в своята нова земя, той запазил тези свои стари бащини земи и ги съединил с новата държава. Под неговия жезъл се събрала ведно най-западната част от Ста¬рата Велика България и новата България на Балканския полуос¬тров. В този смисъл неговото царство било колкото ново, тол¬кова и старо, тъй като старите земи в него били по-обширни от новите. Затова, макар Аспарух да дошъл тук в 680 г. - годината на дракона - ние днес трябва да отбелязваме началото на наша¬та държава не в 680, а 515 години преди това - в 165, когато е възникнало българското царство край Кавказ, от което по-къс¬но е излязъл Аспарух.
4.2. Укрепването на българската държава на Балканския полуостров
Когато българите прогонили византийците и заживели спокойно в своето ново голямо царство, първата тяхна грижа била да го защитят от всички страни, както правили в своите предишни държави.
Още с идването си отсам Дунава те започнали да строят и възстановяват крепости и да издигат големи насипи и диги, за да не могат византийците внезапно да ги нападат по суша и море. В един стар летопис пише, че Аспарух издигнал голяма стена меж¬ду Дунава и Черно море и построил крепостите Дръстър и Плис¬ка. По-късно, когато Тервел, синът на Аспарух, заселил областта Загоре, българите достроили и крепостта Берое и я преименува¬ли на Боруй, което на техния език значело „цитаделата, крепост¬та". Почти всяка нова българска крепост получавала име от ези¬ка на Аспаруховите и Куберови българи: Анхиало било преиме¬нувано на Тутхон, Лихнида - на Охрид, а реката Аксиос - на Вардар, което значело Голяма, Широка река. И понеже някога в своята най-стара земя Балхара българите имали шест прочути града, които се наричали Варну, Мадар, Шуман, Канд, Хумар и Балх, същите имена се появили и в новата българска държава, дори някои от тях са запазени в България и до днес, а заедно с тях дошли и древните имена на планини и върхове - Чука и Бал¬кан, които и до днес се срещат в древната Балхара.
Мощна била със своите многобройни крепости българска¬та държава и затова в онези далечни времена българите имали сили не само да пазят себе си, но и да помагат на съседните на¬роди. Когато византийците свалили от престола своя император Юстиниан и го наказали с отрязване на носа, българският кан Тервел вдигнал цялата своя войска от българи и славяни и го върнал отново на царския трон. За тази своя голяма помощ Тер¬вел получил като награда почетната титла кесар и областта За¬горе на юг от Стара планина. А когато арабите превзели в 718 г. Солун и застрашили Цариград, Тервел ги обсадил в крепост¬та и избил над 20 хиляди от тях.
Но макар българите да спасили византийците от тази най-голяма някогашна беда, щом Византия се съживила, обърнала бързо оръжието си срещу България. Затова с право бащата на Борис - Пресиан - по-късно писал: „Българите направиха мно¬го добрини на християните, но християните ги забравиха. Но Бог вижда, Бог всичко вижда."
Трима византийски императори се опитали да съборят българското царство, но и тримата претърпели срамен про¬вал, вероятно защото Бог пази от гибел честните и самоот¬вержени народи.
Първият бил Юстиниан, който скоро забравил как Тервел го спасил от позор, и в 708 г. тръгнал да съсипе България. Всичко свършило с това, че Тервел го обсадил и той от страх и яд прерязал жилите на своя кон и избягал тайно в Цариград, а войниците си оставил на произвола на съдбата.
Вторият бил Константин Копроним, който първо се опитал да завладее България по суша, но в 760 г. бил разбит в проходи¬те на Балкана. След това два пъти се опитвал да я превземе по море, но първия път българите избили моряците му, а втория път буря унищожила огромната му флота. После същият Константин вече се опитал да победи с баяния и магии, но кан Кардам избил цялата му войска заедно с пророка-магьосник Панкратий.
Третият император, който тръгнал срещу българите, бил Никифор, но в България той изгубил не само своята армия, но и главата си.
Трудно било да се воюва с българите, защото срещу тях не помагали нито оръжията, нито хитростите. През 763 г. щастието за миг като че ли се усмихнало на византийците, защото българи-те след една загубена битки убили виновния кан Телец, а на прес¬тола се промъкнал византийският шпионин Сабин. Но болярите бързо усетили бедата и го прогонили с думите: ,Чрез теб Бълга¬рия ще загине!", а името му после изличили от списъка на своите царе, затова в най-стария летопис след Телец стои празно място.
В 791 г. Константин Копроним подкупил няколко царед-ворци да свалят българския кан Телериг, но и тук ударил на ка¬мък. Хитрият Телериг се престорил, че иска да бяга от трона и писал на Константин: „Съобщи ми кои са твоите хора, за да мо¬га да тръгна заедно с тях.". Зарадвал се императорът и веднага съобщил на Телериг имената на своите шпиони. А той това и чакал - изловил ги и до един ги избил. „Тогава — пишат визан¬тийските летописци - императорът изскуба много от белите си коси от гняв и мъка" - толкова голям бил срамът му, че бълга¬ринът го е надхитрил.
В онези далечни времена чуждите народи мечтаели за Бъл¬гария. „В Преславец искам да царувам - казал руският княз Светослав на майка си Олга - там има всякакви земни блага." Добре се живеело в българската държава и това признавали до¬ри най-големи врагове - византийците, макар никак да не оби¬чали българите. Затова един техен военачалник писал: „Те -българите - бяха някога най-справедливият от всички народи и затова градовете и племената се присъединяваха към тях доб¬роволно". Всеки в България - бил той българин, славянин или дори грък - знаел, че с доблест и чест може да стане командир, велможа или дори пръв болярин в царството. Затова в старите български надписи откриваме боляри с най-различен произход: българи като Исбул, Мостич, Чепа, Корш и Тук, славяни като Славун и Драгомир и дори византийци като Кордилас и Грегорас. Но оня, който ставал в тази държава богат и големец, тряб¬вало да помни, че голямото богатството е дар от Бога и затова трябва да помага на държавата да устои.
Докато българите се водели по своя стар закон, трудно би¬ло някой да ги победи, защото нито оръжията, нито подкупите и хитростите помагали срещу тях. Но когато държавата им се разширила, защото към нея се присъединили доста много съ¬седни племена, у някои хора започнал да се проявява стремеж да се обогатяват с хитрост и лукавство и да се издигат не по доблест, а по произход.
По онова време рухнала от своите пороци и от чуждите врагове една голяма държава — Аварският каганат. Тогава царувар Крум - победителят на Никифор. И понеже канът знаел, че това, което станало с аварите, може да се случи и с България, решил да изнесе на своите боляри малък урок. Извел пред тях пленени от него авари и ги запитал: „От какво мислите, че по¬гина вашият предводител и целият ви народ?" Те отговорили: „Понеже взаимните клевети се умножиха и погубиха по-смели¬те и по-умните; и още понеже насилниците и крадците станаха съобщници на съдиите; също така и от пиянството. Освен това и от подкупничеството, също и от търговията. Защото всички станаха търговци и се мамеха помежду си. И от това произлезе нашата гибел."
Така предават разговора на Крум византийските летопис¬ци, а ето какво направил той след това: „Като чул думите им, обърнал се към всички българи и им заповядал да спазват след¬ните закони: Ако някой обвини някого, да не бъде слушан пре¬ди да бъде вързан и разпитан. И ако се окаже, че той клевети и лъже, да бъде убит. Не се позволява да се дава храна на онзи, който краде. Или ако някой се осмели да направи това, имоти¬те му да бъдат отнети. Заповядал също да се строшават крака¬та на крадците и да се изкоренят всички лозя. На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде достатъчно задоволен, за да си създаде имот и да не изпадне пак в нужда."
Тези разпоредби Крум направил, за да може всеки бълга¬рин да живее не от измама и клевета, нито от кражба или про¬сия, а единствено от своя труд. А също, за да не могат по-слабите хора да разсипват своя живот и имот чрез пиянство, както направили някога аварите. Чрез всичко това Крум укрепил бъл¬гарското царство и показал на българите по какъв начин трябва да ръководят себе си, за да бъда винаги силни и богати.
Някои казват, че великият Крум сам измислил тези закони и преди него българите не са ги познавали. Но това не е вярно, защото и днес в планината Имеон се срещат закони, които твър¬де много приличат на Крумовите. Така например на 15 август 1999 г. в древния град Балх (днес в Афгатистан) трима крадци, откраднали от държавата три милиона долара, са наказани със счупване на краката. Макар там вече да живеят други хора, а не древните българи, в онези места още се тачи стария български ред и дори нещо повече - когато там искат да похвалят някой човек, казват „Красив като българин" или „Работлив като бъл¬гарин", или „Стегнат като българин", защото за онези хора бъл¬гарите са олицетворение на ред и красота. И в някогашната Волжка България е имало същите строги закони като тези, ко¬ито е обявил Крум. Там крадците и измамниците, и дори прос¬то нехайните войници, се наказвали със смърт, защото волжки¬те българи не можели да търпят дори и обикновеното човешко нехайство.
Навсякъде, където са живели някога българите, е имало ед¬ни и същи строги, но справедливи закони. Ето защо Крум не е измислил своите прочути закони, а просто ги е припомнил на българския народ, защото виждал, че се появяват изкушения да се хитрува, клевети и пиянства, а с хитрости, интриги и безгри¬жие силна държава не се гради.
За чуждите народи българските закони изглеждали прека¬лено строги. Но за българите те са били винаги най-добрите за¬кони на света и ако някой не ги е спазвал, те му казвали с уп¬рек: „Ти българин ли си? Как може да лъжеш или клеветиш." До миналия век в Македония - най-старото българско гнездо на Балканите, когато хората е трябвало да обяснят какво значи българин, казвали: „Българин е който не лъже, не краде, не сме¬ня вярата си за печена кокошка."
Византийците заради тези строги закони и нрави смятали българите за груб и варварски народ. За тях била дива и груба и старата българска вяра в слънцето, макар че именно на нея се опирал българският закон. Когато веднъж един византиец за¬почнал да се присмива на българската вяра и никак не искал да се съгласи, че Слънцето е бог, Омуртаг строго му казал: „Не унижавай нашите богове. Те победиха цялата ваша империя." Защото Омуртаг - синът на великия Крум - съзнавал, че всич¬ко, което са постигнали българите, се дължи на техните тради¬ции: древната им чест и слънчевата им вяра. Циментът, чрез който българите изградили своето силно царство в тези земи, били техните закони. Чрез тях те успели да споят в едно цяло различните народи, които заварили тук и да направят от тях здрава и силна сплав - българската държава.
4.3. Как е възникнал сегашният български народ
Когато българите на Аспарух дошли на Балканския полу¬остров, те заварили в Дунавската равнина свои стари сънарод¬ници, заселени още през VI и VII век, а заедно с тях и седем славянски племена, които преди това служели като византийс¬ки федерати. Тези племена имали свои закони, различни от бъл¬гарските, но когато Аспарух създал своята държава, българите повсеместно въвели своя строг закон на честта, който станал общ и за българите, и за славяните. Навсякъде, където в бал¬канските земи обитавали двата народа - българи и славяни, жи¬вотът вървял по строгия българския ред и понеже той позволя¬вал на всеки, без разлика дали е българин и славянин, да се из-дига чрез своята доблест и труд, славяните го приели като свой и обединени от общия ред твърде скоро двата народа - българи и славяни - започнали да наричат себе си с едно и също име -българи.
От тези два някогашни народа, които заживели по един на¬чин и с един закон, е възникнал днешният български народ. И това личи най-добре от нашия сегашен език. Когато два народа се обединят един с друг и създадат общ език, обикновено става така, че за всяко нещо в техния език се появяват по две и пове¬че различни думи. Точно така е и в съвременния български език - в него за всяко по-важно понятие има и до днес по две раз¬лични думи - древнобългарска и славянска.
Всички славяни казват на красотата красота, но ние, бълга¬рите, имаме и думата хубост, която не е славянска, а е донесе¬на от най-старата земя Балхара при планината Имеон. Всички славяни казват на любовта любов, но ние имаме и думата обич, която също е донесена от древната българска земя.
А най-важните думи, които имаме - като майка, баща, чи¬чо, леля, кака, бате, момче, момиче, момък, мома - идват всич¬ки от стария български език. Славяните нямат точно такива думи, но в най-старата българска земя при планината Имеон те се срещат и до днес, защото те не са славянски, а стари български думи.
Много са старите български думи в нашия език, но за да разберем кои са точно те, трябва да отидем в далечната българ¬ска прародина - легендарната Балхара. Там хората и до днес казват на къщата - къшт и къжда, а на кучето - кучи и дори цве¬тята пред техните къщи се наричат КОКА и КОКИЧА, защото на техния език кока значи цвете, а кокиче - малко цветенце.
Древните българи са донесли в нашия език множество кра¬сиви думи, които лесно може да открием, ако отидем в тяхната най-стара земя - Балхара, откъдето са тръгнали повечето от техните думи по света.
Но и славяните, които са се заселили в нашите земи, са би¬ли твърде интересен народ. Те са говорили на специфичен говор, подобен най-вече на днешния полски език, в който на ду¬мата „дъб" се казва „домб", на думата „зъб" - зомб, а на ръката - ренка. Приликата на езика, на който са говорили българските славяни, с полския език показва, че те са били по-близки до гру¬пата на източните славяни, наречени анти, отколкото до сърби¬те и хърватите. Ето защо в това, че българите и славяните са съз¬дали един общ народ, няма нищо необяснимо. Старите побрати¬ми на българите - антите - са заели тук заедно с тях тези земи, защото двата народа са били тясно свързани един с друг още от IV - V век, когато са живеели в Старата Велика България.
Когато Кирил и Методий създали писменост за славяните, те написали своите църковни книги на езика, на който говорели сла¬вяните в българските земи. Така езикът на българските славяни се превърнал в общ език на цялото славянство, а българските духов¬ници от времето на цар Симеон станали просветители на всички славянски народи. И до днес в нашия български език са запазени множество особени думи, които се срещат само в старите църков¬ни книги и не са познати на другите славянски народи.
Ето защо почти всичко в нашия днешен език е древно и ин¬тересно - древни са старите български думи и имена, които са дошли тук чак от далечната Балхара и от кавказките долини, но древни и забележителни са и нашите славянски думи, защото в никой друг език не може да се открият толкова много старинни и звучни славянски понятия като в нашия. Когато един народ се е образувал от два стари народа, той става по-богат, защото в неговия език се събират думите и на двата стари народа.
Затова нашият български език днес е един от най-богатите езици на света. В него са запазени множество думи от езика на древните българи и хиляди славянски думи, които са се съеди¬нили с тях в неразривна сплав.
В науката дълго време се забелязваха само славянските ду¬ми в нашия език, които наистина са твърде много. Мислеше се също, че древните българи са били изостанал тюркски народ, който с нищо не е повлиял при нашето формиране. Но напосле¬дък, когато беше открита древната българска земя Балхара, ста¬на ясно, че древните българи не са били тюркски народ и че от тях сме наследили множество особени източни думи, с които и днес наричаме своите най-близки хора, къщите, в които живе¬ем, цветята в нашите градини, нашите стари български облек¬ла и музикални инструменти.
Дори самото наше име българи е една чудна и необикнове¬на дума. Защото само нашият народ и още два други - потом¬ците на бактрийците край Балх и келтите на Британските ост-рови - могат да изговорят думата българи. Затова турците и та-тарите го обръщат на булгар, французите - на бюлгар и дори на¬шите стари побратими - славяните не могат да го произнесат, а го преобръщат на балгари, булхари и бугари.
Чрез това име, което никой освен нас не може да изрече, историята иска да ни каже, че ние - българите - сме народ с особен корен и трябва винаги да помним това. Зад нашия гръб стоят четири велики държави и безброй славни победи на на¬шите български деди и ако ние възкресим нашия златен българ¬ски закон, който е карал крадеца и лъжеца да треперят, а юнака да лети, ще пожънем още много победи.
Заключение: Защо трябва да се възстанови истински¬ят образ на древните българи?
Ако в началото на българската азбука стоят великите бук¬ви АБ, то в началото на българската история стои друго велико АБ - Аспаруховите българи, а преди това и Авитохоловите бъл¬гари. Но към първото АБ ние се отнасяме с висока почит и ува¬жение, докато второто знаменито АБ е останало в сянка, въпре¬ки, че от идването на древните българи започва едно ярко бъл¬гарско начало на Балканите и в Европа.
Нашите древни предци са си давали сметка за това истори¬ческо начало. И затова по някаква неслучайна случайност тех¬ният най-стар летопис е създаден точно в годината, когато са се навършвали шест кръгли века от създаването на Авитохолова България - 165 година. Всеки, който се зарови в Именника на българските канове, ще открие тази проста истина. Но въпреки, че древните българи са изпитвали огромно уважение към дър¬жавата, създадена от легендарния Авитохол, тази особеност ос¬таваше незабелязана, може би защото темата за древните бъл¬гари в течение на много десетилетия беше едновременно голя¬мо бяло петно и своеобразна запретна зона, над която тегнеше тежката сянка на политиката.
През този период много редактори на учебници се уплаши¬ха дори от внушителното название на Старата Велика Бълга¬рия, макар че то е създадено не от българите, а от византийски¬те историци. Вместо него бе въведен в употреба предпазливият термин Кубратова България, който с един замах съкрати исто¬рията на Старата Велика България от 515 години на няколко де¬сетилетия и я преобърна надолу с главата, защото Кубрат е не неин основател, а последен неин велик кан. Това жестоко орязване бе извършено, въпреки че в най-старата арменска история, написана в средата на V век, се говори за българска земя в Кав¬каз, а от два други източника личи, че от тази земя част от бъл¬гарите се преселила в Армения в една твърде ранна епоха, ко¬гато арменците все още са се кланяли на идоли, а това е време¬то преди покръстването на Армения в 301 година. Твърде мно¬го се зловидя на някого през онези времена, че дори ревнивите към българите чужденци са наричали първата българска дър¬жава в Европа Стара Велика България и ако бяха живи визан¬тийските хронисти, измислили това название, сигурно и те ту¬такси щяха да бъдат обвинени от някогашните наши интерна¬ционалисти във великобългарски шовинизъм. А не беше на мо¬да преди половин век да се изтъква и това, че и русите са си служели с почти същия израз, когато са наричали столицата на волжките българи с името Велите Болгари или Великий город Болгар.
Когато във върховете на някоя държава проникне вирусът на безличието, дори и най-истинското и доказано величие ста¬ва неприятна и нежелана тема, а миналата гордост започва да дразни политиците, както светлината е неприятна за нощните птици.
В резултат на всички споменати упражнения по национа¬лен нихилизъм, извършени от всякакви видове политически лилипути, днес нашата история е написана така, че не можем да си обясним защо дължим държавата си на българите на Ас¬парух и дори защо се казваме българи. Вече цял век в учебни¬ците ни се разказва една наукообразна версия за нашия произ¬ход, според която е дошло отнякъде някакво малко племе от 10-15 хиляди души, наричано българи, победило една огромна им¬перия и след това набързо изчезнало, като оставило за наслед¬ство само своето име. Повтаряме старателно този урок и не виждаме, че никъде във византийските хроники - дори в най-враждебно настроените - не пише, че Аспарух е довел една ше¬па народ, а точно в тях се твърди, че веднага след своето идва¬не отсам Дунава, той поискал от славяните да се преместят на север и запад и да опразнят за новодошлите българи почти ця¬лата Дунавска равнина.
Почти всяко изречение, вписано в уроците за образуването на България, е едно противоречие. Малкото българи победили огромната Византийска империя и пак малкото българи помо¬лили своите съюзници, славяните, да им предоставят за засел¬ване почти половината територия на днешна България. Но ето че всички ние вече много години вярваме в приказката за мал¬кото българи на Аспарух и сериозно сме си внушили, че едва ли не по случайност се казваме българи, тъй като всичко, което имаме, било дошло от славяните и почти нищо - от древните българи.
Някой ще каже - неминуемо е било някогашните наши ис¬торици да сгрешат, след като преди век за българите на Аспа¬рух е имало малко информация и въпросът за тях е бил едно от големите бели петна в българската история. Но струва ми се, че не е било толкова неминуемо след като във византийските хро¬ники, включително и в тези на Теофан и Никифор, от които е било преписано началото на българската история, никъде не е казано, че българите на Аспарух са били малобройно племе и същевременно ясно и отчетливо се разказва за преместването на славянските племена.
„8ар1епп за1!" - На мъдрия трябва малко! - гласи една ла¬тинска максима. Но ето, че в случая малкото е било налице, а мъдростта не се е проявила, и вместо нея нашите учебникари са си съчинили версията за малкото българи.
Най-печалното в тази версия е, че тя е съчинена не във ви¬зантийската, а в българската научна лаборатория наскоро след Освобождението и за нея нашият народ трябваше твърде скоро да плати висока цена. Защото лесно е да се измисли произволното твърдение, че българите на Аспарух са били една шепа хо¬ра, които се заселили едва ли не на една педя земя в най-източ¬ните части на Балканския полуостров. Но трудно е след това да се пресекат чуждите измислици, че в най-западните български земи от Тимок до Вардар и Охрид живеят не българи, а чисти славяни, след като не някой друг, а самата българска наука е из¬паднала в заблуждението да твърди, че дори в жилите на насе¬лението на Източна България тече само една капка древна бъл¬гарска кръв.
Заблудата, че Аспарух е довел със себе си една шепа народ, или една орда кривокраки конници, се превърна в огромен тро¬янски кон, който бе използван цял век за разцеплението на на-шия народ, затова тя твърде допадна на всички подмолни сили, които работеха срещу България. А за да действа по-успешно този троянски кон в някои съседни страни бяха създадени след¬ните стихове:
„ От черната и дива кръв на Чингис хана
една--едничка капчица във вас е вляна!
О, бугари, вие кръв татарска!
(Светозар Илич. Крвави цветови)
Трудно е да се сърдим на тези злъчни пародиии, след като в нашите учебници дори до днес се повтаря наивната басня за малкия брой и бързото претопяване на Аспаруховите българи в
„славянското море".
Но именно това претопяване, което нашите някогашни ис¬торици си създадоха най-вече за свое умствено удобство, всъщ¬ност трудно би могло да се състои не само през първите 50-60 години, но дори и през първите един-два века, защото съотно¬шението между древните българи и славяните в някогашната Столична българска област, а също в Куберова Македония, ед¬ва ли е било в полза на славяните. Срещу представата, че там са преобладавали славяните, напоследък се възправи голям блок от автентични исторически данни, а именно откритите многобройни стари български дворцови надписи. Всички те -чак до средата на IX век - са написани или на гръцки език с от¬делни добавки на думи от езика на Аспаруховите българи, или изцяло на древнобългарски език. Сред тези надписи, съставени най-вече през първата половина на IX век, на брой повече от 100, досега не е открит дори и един-единствен със славянски произход. ...
Но след като българите на Аспарух не са били^малобройно племе /а някои източници като хазарският каган Йосиф, гово¬рейки точно за тях - преселилите се край Дунава българи, ги наричат „по-многобройни от пясъка в морето"/ и след като до¬ри непосредствено преди покръстването в България са се пи¬шели надписи единствено на техния език, възниква въпросът има ли поне един пункт от досегашните учебникарски описа¬ния за този народ, който да почива върху здрава основа и не трябва ли стъпка по стъпка да се проследи и разгледа всичко, свързано с него, за да се постави най-после под нашето българ¬ско минало един здрав научен фундамент.
Известно е, че сграда без здрав и стабилен темел се клати и руши, а темелите на българската историческа сграда са гра¬дени за съжаление с некачествени материали, част от които са били взети на заем от чужди учебници, а друга част представ¬ляват лошо обработени български мисловни продукти.
Лошата обработка на историческия материал, свързан с древните българи, прозира почти на всяка крачка: така напри¬мер, ако някой се опита да преброи в колко исторически източ¬ника за древните българи пише, че те са били номадски народ, той с изненада ще открие, че в цяла серия източници за тях се говори не като за номади-скотовъдци, а като за народ, който се изхранва със земеделие и живее в постоянни селища. Мовсес Хоренаци, който е писал своята история около 450-460 година, отбелязва, че българите, водени от своя вожд Вунд или Вананд, се заселили в Армения в хлебородни и плодоносни области. То¬ва сведение се потвърждава и от данните на арменския патри¬арх Йоан Католикос /Х в./, който в допълнение към него пише, че заедно с българите в арменската област Кох се заселили и някои евреи, които обитавали техните долини в Кавказ. Пер-сийската география „Худуд-ал-алам" съобщава следното за та¬ка наречените черни българи: „тези българи са планинци, те имат обработваеми полета и много добитък." Арабският пъте¬шественик Ибн-Даста сочи като най-важно занимание на волж¬ките българи земеделието. „Те, българите, са земеделски народ. Сеят всякакви култури" - пише той, а същото сочи след него и Ибн-Фадлан. И най-после в България, в прабългарското селище при Дуранкулак, бяха открити от ст.н.с. Хенриета Тодорова следи от развито за времето си земеделие, но при все това в на¬шите учебници древните българи и до днес се рисуват като но¬мадски народ, който се изхранвал със скотовъдство, лов и военен грабеж и едва след идването си отсам Дунава започнал да живее в постоянни селища. Тази номадска концепция така се е вкоренила, че дори, когато някой цитира многобройните исто-рически факти, които стоят срещу нея, обикновено му се казва, че те датират от късно време, УШ-1Х век, макар че заселването на българите в земеделските хлебородни земи на Кох е станало преди IV век, а и твърдението на Ибн-Даста в 903 г, че волж¬ките българи са земеделски народ, е твърде показателно, защо¬то рядко се случва някой скотовъден номадски народ само за 100 - 200 години тотално да се приобщи към земеделието.
За да охладим окончателно упоритостта на привърженици¬те на номадската теория, ще съобщим няколко твърде ранни факта. В хрониката на Михаил Сирийски се съобщава, че вед¬нага след своето преселение от земите на Изтока към р. Танаис /Дон/ повечето от новодошлите българи отишли да живеят в Кавказ „в градовете на земята Аланска", където българите и пу-гурите след време станали християни. Тези събития са се ра¬зиграли през VI век, но интересно е, че противно на теорията, че по онова време прабългарите са се намирали все още на пър¬вия или втори стадий на номадството, те не са останали да жи¬веят в номадските степи край Дон, а са се насочили към кавказ¬ките градове.
Твърде ранни са и сведенията на арабския книжовник Ба-куви, който описва българите като типичен земеделски народ, но не в земите край Волга, а в земите на юг от Каспийско море. „Те, българите - пише той - живеят там, където има много гроз¬де, смокини и сини сливи." Не е известно за кой точно средно-азиатски край се отнасят тези сведения, но по принцип изоби¬лието от грозде и споменатите южни плодове, е особено харак¬терно за долините на Памир и Хиндукуш, а и лозата там вирее до 2000 м. надморска височина, а в горите има цели плантации от диво грозде.
За ранната привързаност на българите към земеделието и уседналия живот говорят и сведенията на арабския книжовник Ат-Табари, който съобщава, че около 650 г. в Източен Кавказ имало град с име Булкар Балк /Български Балх/, разположен сред плодни ниви, градини и буйни лозя, който бил разрушен от арабските войски. И най-после, едно твърде ценно обощаващо сведение се открива в преписите на арменската география „Ашхарацуйц", където пише: „В Азиатска Скития /Апахтарпк/ живеят 15 стари търговски и занаятчийски народи, а между тях има и 43 номадски варварски племена. От 15-те стари народи са известни масагетите, чиято царица убила персийския цар Кир. След тях идват българите..." (вж. по-горе)
Тези сведения се отнасят несъмнено за времето, когато българите са обитавали все още своята най-стара земя - и ето, че и в тях те са наредени не в кръга на номадските племена, а сред 15-те стари цивилизовани народи, при това на едно от най-видните места сред тях.
Да се опитаме да обобщим. Като цяло се наброяват 10 из¬точника, в които българите се описват като народ, който се за¬нимава със земеделие и строи градове - М. Хоренаци, И. Като-ликос, Худуд-ал-Алам, Даста, Фадлан, М. Сирийски, Бакуви, Табари, „Ашхарацуйц" и археологическите находки от Дрункулак. Това не е никак малко.
Да видим сега колко са източниците, в които древните българи се описват като номади, т. е чергари, които скитат със стадата си из степта, както сочи и до днес нашата история. Колкото и да се ровим из летописите и другите исторически извори, ще открием, че срещу десетте източника, разгледани по-горе, защитниците на номадството разполагат само с един ПРЯК ПИСМЕН източник, при това дори и той ги подкрепя са¬мо наполовина. Това са добре известните сведения на сирийс¬кия хронист Захарий Ритор от 555 г., който първо описва бъл¬гарите като народ, живеещ в градове, а след това ги споменава и сред племената, които живеят в палатки. Зад Каспийските врати живеят българи... Те имат градове - пише той - и алани, те имат 5 града. От тях Даду живеят в планините." Дотук него¬вите сведения по нищо не се различават от сведенията на по¬вечето цитирани летописци. Нещо повече дори - за разлика от М. Сирийски и Табари, които само бегло съобщават за българ¬ски градове, при Захарий Ритор българите са поставени на първо място между трите народи, които са имали градове пред аланите и пред племето Даду. Но веднага след това той представя и един подробен списък на всички нови народа край Кавказ, в който освен българите и аланите влизат и още 11 дру¬ги народа. И завършва списъка с бележката, че за изредените новозаселени народи край Кавказ е характерно това, че „те жи¬веят в палатки и се изхранват с месото от добитък и лов и със своето оръжие."
Тази бележка съвсем очевидно не се отнася за древните българи или най-малкото не се отнася за всички древни българи, защото непосредствено преди този пасаж самият Заха-г рий Ритор специално е направил уговорката, че българите и аланите имат градове. Но някои автори са изтълкували спо-' менаването на българите във втория пасаж като доказателст-; во, че всички те са били номади и дори степни номади, въп¬реки че самият Захарий Ритор, на когото се позовават, е посо¬чил като българска земя районът около големия град Дербент, известен от древни времена със своите ниви, лозя и градини. С един замах на перото древните българи не само са били превърнати в номади, но са били изпратени далеч на север, в степите край Кавказ, въпреки, че нито Захарий Ритор, нито някой друг пряк исторически източник не е посочил, че те са степен народ.
Всеки, който се потруди да се порови в историческите из¬вори, ще открие също за своя голяма изненада, че във всички ранни източници българите се описват по-скоро като планинс¬ки, отколкото като степен народ. Михаил Сирийски сочи, че тяхната най-стара земя се е намирала в клисурите на Имеон. Мовсес Хоренаци в средата на V век сочи, че земята на бълга¬рите е „във веригата на огромната Кавказка планина". Геогра¬фията „Худуд-ал-Алам" ги нарича направо „планинци, които имат ниви и добитък." А арменската география „Ашхарацуйц" сочи в VII в., че съседи на българите са племената „гарши, ку-ти, свани", т.е. народите от днешна Северна Грузия, където се намери земята на сваните - Сванетия. Името на планинската област Балкария, разположена непосредствено до Сванетия, напомня, че арменските географи и историци никак не са се лъ¬гали като са твърдели, че земята на българите се намира в голя¬мата кавказка планина. Местоположението на древните българ¬ски градове в Кавказ също показва, че българите дълго време са обитавали най-вече планинските долини и едва по-късно - ве¬роятно след изгонването на аварите - са се настанили и в рав¬нините на север от Кавказ /в днешна южна Русия и Украйна/. Голямата крепост Хумар - най-прякото известно досега подо¬бие на Плиска - се намира на запад от Балкария в планините на Карачаево-Черкесия. Град Булкар-Балк се намира в долината на р. Сулак, селището Балхар - в Дагестан. Практически няма ни¬то един реален източник, в който за българите, в строгия сми¬съл на думата, да се говори като за степен народ. Такива твър¬дения се срещат единствено за намиращите се в орбитата на древните българи племена от огурската група, но не и за самите българи. Но в нашите учебници древните българи са описа¬ни не като планинци, каквито те всъщност са били в по-голяма¬та си част през най-ранните исторически векове, а като типич¬ни обитатели на степта.
Натрупва се както виждаме цяла серия от куриози. Първо българите се обявяват за номади, въпреки че съотношението на историческите източници е 10:1 в полза на това, че те са били уседнал народ и става дори 10 към 0,5, ако се има предвид, че в текста на Захарий Ритор първата част слага българите на пър¬во място между народите, които имат градове. След това по съ¬щия парадоксален начин българите се обявяват и за степен на¬род, въпреки, че никой, дори и половинчатият Захарий Ритор не е споменал дори и дума, че те живеят в степта. Следвайки сля¬по тази илюзия, някои археолози се впуснаха да търсят старите български следи изключително в степите на север от Кавказ, а не в самата планина. И тъй като в сухите степи се откриват най-вече номадски станове, решиха, че са доказали, че древните българи са били нискоразвити номади.
Вместо строг научен анализ и цялостно проучване на всич¬ки преки източници, в случая е бил приложен крайно порочен подход и на базата само на един частичен и половинчат източ¬ник древните българи първо са били обявени за номади, а след това дори без никакъв източник са били причислени към степ¬ните племена. Крайният резултат от тези волни упражнения е, че те са отместили погледа на науката от старите и развити на¬роди на Изтока, към които са принадлежали древните българи, към слаборазвитите номадски племена.
В своя стремеж да обрисуват древните българи като ниско-развито степно племе, някои автори на учебници започнаха да представят дори своя единствен източник - хрониката на Заха¬рий Ритор - в крайно изопачен вид. От нея те цитираха само втората част, където са изредени народите, живеещи в палатки, и изцяло пропускаха първата част, където древните българи са посочени на първо място между народите, които имат градове, а чрез това и на челно място в културно отношение между всички придошли от изток племена.
Една от причините за масовото увлечение да се представят древните българи като степни номади е свързана и с широко разпространената и до днес теория, че те са говорели на език от тюркски или алтайски тип. И тъй като за тюркските и алтайски народи в древността и средновековието най-характерна форма на съществуване е бил номадският живот, това караше повече¬то наши автори да гледат на древните българи като на част от номадските конни орди, кръстосващи източните степи със сво¬ите стада. В това отношение обаче е допуснато също недоглеждане. Думите, с които древните българи са наричали яздените от тях коне, коренно се различават от думите, характерни за тюркските езици, и практически не могат да се открият в нито един тюркски език. Така например всички тюркски народи на¬ричат конете с думите ат и йилки, а не с думите теку и имен-шегор, характерни за древните българи.
Втори още по-голям удар получи тюркската теория, когато след дълги търсения най-после бяха открити цялостни надпи¬си, оставени на езика на Аспарух. Те бяха идентифицирани по това, че в тях широко се срещат древните български титли БО-ИЛА, КАВХАН, ИЧИРГУ, ЖОПАН, ЗЕРА и др. Тези надписи поднесоха на науката най-голямата изненада: езикът, на който са написани, се оказа в граматично и лексикално отношение различен от тюркските езици и същевременно близък с езици¬те, които се говорят в долините на Памир и Хиндукуш - в онзи район, където според историческите източници се е намирала българската прародина.
Да направим сега кратка равносметка. Крайъгълен камък на нашата ранна история в течение на целия XX век е била те¬орията, че древните българи са били малобройно, номадско, степно племе от тюркски произход. Същевременно разборът на тази теория показва, че всички елементи, от които тя се състои, са обременени от сериозни научни недоглеждания и недоразу¬мения. Вместо малко племе древните българи се оказват голям и многоброен народ, вместо номади - народ с древна култура, който дори след сътресенията, преживени при преселението към Кавказ, в по-голямата си част е живеел в постоянни сели¬ща и градове. Вместо степен народ, те се оказват народ, който през най-древните периоди от своя живот е предпочитал да жи¬вее в плодородни и защитени планински долини. И най-накрая вместо тюркско племе, те се оказват народ, чийто език е бил сроден със специфичната група памирски езици.
Голямото бяло петно, каквото дълго време е представлявал проблемът за древните българи, е било запълнено вместо с доб¬ре премерени и проверени научни истини, с разнопосочни заб¬луди и илюзии. Някои от тях са породили метастази в научно¬то мислене, каквато е например стихийно появилото се увлечение да се считат всички тюркски народи по света за наши пре¬ки роднини и да не се забелязват нашите истински роднини, скрити в далечните долини на Памир и Хиндукуш.
Повечето от тези научни грешки нямаше да се случат, ако бяха анализирани внимателно поне византийските хроники, от които личи, че българите са били древен и голям народ - дос¬татъчно голям, за да изтласка от Балканите многобройните го¬ти, а след това да поиска и от славяните да опразнят за него ед¬на обширна плодородна област.
Ето защо днес е крайно време да се коригират основите на нашата българска история - да се възстанови точно и грижли¬во нейният най-древен фундамент. За да стане това, са нужни дружни усилия на множество изследователи, а не непрекъсна¬ти спекулации, водещи до отклоняване на историческата наука от руслото на научната обективност и истинността.
В заключение ще отбележа и това: има народи, които от ед¬ното нищо са създавали история, а има народи, които са пре¬върнали великата си история в едно жалко нищо. За да избег¬нем такава участ, трябва най-после да започнем да гледаме на историята си не като на придатък към политиката, а като на све¬щен и неприкосновен храм, в който се допускат само добре проверени и отсети от вековете исторически истини.
Затова беше написана тази сага за най-загадъчния и най-онеправдания от историята народ в Европа - древните българи.
|
25 Октомври 09, 20:39
 Коментари (0)
|
|
